Някога д-р Атлиев се бори със зъби и нокти и спаси от ампутация крака на баща ми. Тогава се зароди приятелство между нас.
Доц. д-р Кирил Атлиев
От онова истинското, личното, казващото важните неща. Тогава написах статия за него, която имаше стотици хиляди прочитания. Защото в пощата ми имаше и благодарствени писма и от други спасени пациенти. Тогава го нарекох магьосник и рицар, който спасява болни, отритнати и отчаяни хора.
Излизайки от упойка, видях двамата лекари да се усмихват и чух гръмкия глас на Атлиев: „Ооо, ето я бе, сега ще се нарече жертва, ама не й вярвайте, тя играе в театър„. Знаех, че иска да ми повдигне духа така, както само той може.
Седмица след това осъзнах, че усмивките на лекарите са били от облекчение. Та аз наистина съм щяла да умра. Направила съм некроза и са ме спасили със спешна операция в последния момент.
После ме вкараха в болничната стая. Очите й… Бяха красиви и лилави. Всъщност бяха сини, но заради лилавата болнична униформа, аз определих очите на доцент Ваня Узунова в цвят на лавандула. Изискана и прекрасна дама, с незалязваща усмивка. Моят лекуващ лекар.
Доц. д-р Ваня Узунова
Веднага след операцията тя дойде да ме пита как съм. После идваше да ме види дори и в почивните си дни. Нарекох я феята на доброто. Знаех, че ще станем приятели.
Асоциирах я с ангел-хранител, който ежечасно знаеше всичко за състоянието ми. Такива жестове не се забравят.
Веднага след упойката започнах да работя. Не можех да стоя права или седнала. Лежах по корем и пишех по телефона.
Моят оператор Любомир Бакърджиев пишеше дългите текстове, които му диктувах, после аз ги редактирах. Беше тежко и тягостно, но новините ме спасиха.
После Любчо идваше, носеше различни необходими неща, после пак отиваше да работи, да снима, да монтира видеа. Само моят оператор може да има такова огромно сърце и през годините винаги съм се гордяла с него. Той пое почти всичко на раменете си, притеснен, готов на всичко, раздаващ се.
Тягостна атмосфера, с най-черни мисли от моя страна, цареше в болничната стая. Питах се дали ще оцелея. А вечер плачех.
За мама, която си беше отишла неочаквано само преди 10 дни и с която имахме силна връзка. Виках я, знаех, че от там, където е, няма връщане, но я виках. Говорех й, разказвах й.
Молех Бог, Дева Мария и мама да свърши този ад, да спрат болките, кръвта, гнойта. А те сякаш бяха безкрайни.
После си казвах, че аз съм виновна. Защото усещах признаци, че нещо си случва със здравето ми след погребението, но не си обръщах внимание.
Та аз съм здрава, като бетон съм, никога от нищо не съм болна, посещавала съм единствено зъболекар, винаги играя ролята на добрата самарянка, която води свои приятели и нуждаещи се при добрите лекари, при специалистите, с които по време на работа сме създали топли отношения.
Хората в бели престилки спасяваха тях, но един фелдшер от Хисар, защото в момента на драмата се намирах там, спаси мен. И лекарите в хирургията, разбира се. Та този фелдшер Георги Батакчиев, дойде да види какво се случва. Бяха му казали, че съм зле.
Аз обичам скандалите и споровете. Вдига ми се адреналина. Заявих му, че в болница не отивам.
Но след неговите думи, настойчиви и притеснени, след скандала, който и спретна, се предадох и се съгласих да ме откарат в болница. Просто нямах сили да споря и слава Богу, това ми спаси живота. За пореден път Батакчиев спасяваше живот, както се бях убедила през годините.
През тези 12 дни в болницата единственото ми развлечение беше да гледам през прозореца. Имаше красива зелена гора и чайки и гълъби, които летяха наоколо. Мечтаех да съм здрава и свободна като тях.
През това време не спирах да мисля защо толкова много пациенти негодуват срещу болничната ни система, плюят, удрят, бият лекари и персонал. Внимателно наблюдавах отношението на санитарките, медицинските сестри, лекарите към пациентите.
Хайде, мен ме познават, си казвах, може би имат специално отношение, но към останалите всички се държаха нормално, внимателно, загрижено.
Санитарките всяка сутрин миеха стаите, баните, изхвърляха боклука, разнасяха храната, сестрите постоянно обгрижваха всички. Не сядаха, имаха да превързват болни, да бият инжекции, да вършат хиляди други неща.
И отговаряха с усмивка на всеки, който ходеше до сестринската стая с въпроси. Лекарите редовно минаваха на визитация, на ден по няколко пъти.
След смяна очите им бяха уморени, но усмихнати, гърбовете им бяха превити, тръгваха си и идваха отново на следващия ден. И пак започваха.
Никога няма да забравя Сашко от кв. „Тракия“. Той беше студент по медицина и работеше като медицинска сестра докато завърши. Внимателно ми слагаше инжекциите и беше особено загрижен, медицинската сестра Дима, която се оказа моя съседка в кв. „Смирненски“ и която безспир ме обгрижваше, прекрасната стажантка и бъдеща лекарка, чието сложно име аз не запомних, но наричах красивото гръцко момиче, защото беше от южната ни съседка, санитарката Снежи, която въпреки многото си работа сутрин ходеше до автомата да ми купува кафе, защото не можех да се движа.
И още, и още, десетки бяха хората, които неуморно работеха в отделението.
Дойде да ме види рицарят-д-р Атлиев. Аз, която никога не съм влизала в болница, освен за интервю или по друга журналистическа работа, му казах:
„Незнам защо има толкова негативно отношение към някои медици, но ако не сте вие и здравеопазването, щеше да е страшно“. Той само се усмихна и каза: „Знам“.
Някога, когато писах за него, го питах как издържа да е любезен с всеки пациент и отговорът беше:
„Аз съм длъжен към всички пациенти да се отнасям грижовно и добре. На това уча и младите стажанти в болницата. Човек пристига със своята болка и търси спасение, и ако ти не му обърнеш внимание, ако не го обгрижиш, ако не му дадеш надежда за спасение, значи игнорираш своя морален дълг. А той е да помагаш и да бъдеш човек“.
А лилавата фея с лавандуловите очи не спираше да идва. Всеки ден доц. Узунова не се уморяваше да пита как са пациентите й, да оперира, да лекува, да спасява, да преподава на студенти.
Д-р Влахов редовно от операционната на Спешното се качваше на 11-я етаж, за да види как са пациентите му. Усмихваше ми се и неизменно с благородната си усмивка ме питаше как съм, макар да знаех, че лавандуловата фея всеки ден го уведомява за състоянието ми.
Доктор Костадин Влахов
Някъде към 7-я ден започнах да се усмихвам. Бях щастлива, че отново работя, че чувам гласа на приятели и колеги по телефона, че ги виждам, когато идват на свиждане. Беше страшно, много страшно, защото бях поела пътя към смъртта. Но ангелите в бели престилки ми дариха втори живот.
Видях младо момиче, което от сплитане на червата получаваше паник атаки. То всеки ден по няколко пъти казваше на майка си, че умира. Видях мъж с отрязано ходило. Видях млади момчета с тежки диагнози. Видях отчаяни очи, много сълзи, но видях и много спасени животи, променени съдби, милосърдие, внимание, съпричастност.
Моят личен призив към всички е: Хора, обръщайте внимание на здравето си. Всичко друго може да почака!
УМБАЛ „Свети Георги“ Пловдив е най-голямата болница в Южна България, с най-добрите специалисти и апаратура.
По време на болничния ми престой се запознах и с други пациенти. Те помолиха, когато пиша тази статия, да благодаря и от тяхно име.
Аплодисменти от мен и от тях за целия персонал на хирургичното отделение.
Поклон!
Източник: Кристина ИВАНОВА, БЛИЦ